Съдържание
Според характера на своето съдържание "Учението на Дванадесетте апостоли" може да се раздели на три части.
В първата част (гл. 1-6) се прави преглед на християнското нравствено учение под образа на два пътя: пътя на живота (гл. 1-4) и пътя на смъртта (гл. 5).
"Има два пътя, един на живота и един на смъртта; но между двата пътя има голяма разлика. И така, пътят на живота е този: първо - да обичаш Бога, Който те е създал, второ - своя ближен като самаго себе си; всичко обаче, което не желаеш да ти се случи, и ти не го прави другиму" (1, 1-2).
В следващите три глави се дават нравствени наставления, които вярващите трябва да оделотворяват в живота си. Описанието на пътя на смъртта е по-кратко:
"Пътят пък на смъртта е тоя; преди всичко, той е лукав и пълен с проклятие, убийства, прелюбодейства, пехоти, блудства, кражби, идолослужение, магии, врачувания, грабежи, лъжесвидетелства, лицемерие, двоедушие, коварство, гордост, злина, дързост, користолюбие, сквернословие, завист, нахалство, високомерие, надменност" (гл. 5).
В шеста глава се посочва, че който върви по пътя на живота, ще получи съвършенство.
Втората част (гл. 7-10) има литургичен характер: съдържа предписания относно извършването на тайнството кръщение (гл. 7), относно постите и молитвите (гл. 8) и главно относно тайнството Евхаристия (гл. 9 и 10). Тук се намират три молитви за чашата, хляба и благодарението.
Третата част (гл. 11-15) има дисциплинарен характер: най-напред се дават наставления относно приемането и настаняването на апостолите и пророците в църковната община, като се препоръчва бдителност и предпазливост в това отношение, понеже има и лъжливи пророци-измамници (гл. 11-13).
След това се дават наставления относно празнуването на неделния ден (гл. 13), говори се за избора и ръкоположението на епископите и дяконите и се посочват необходимите качества, които те трябва да притежават (гл. 15).
Заключителната (16) глава има есхатологически характер: тя съдържа увещания за постоянна бдителност и готовност поради неизвестността на предстоящото второ идване на Иисуса Христа.
В "Учението на Дванадесетте апостоли" не се забелязва някакъв особен интерес към теоретическите или догматическите въпроси на християнството. Тук преобладават нравствено-практическите интереси. Това се изразява в следните негови основни черти:
"Учението на Дванадесетте апостоли" е съчинение, което е имало за задача да разкрие и разясни на новообърнатите към Христа предимно основните нравствени истини на християнството, а също и да ги подготви за приемане на тайнството кръщение. Затова бихме могли да го наречем най-древният запазен християнски катехизис.
"Учението на Дванадесетте апостоли" не представлява, следователно, някаква апология на християнската вяра, с каквито апологии църковната литература по-късно е била особено богата. То е предназначено предимно за люде, у които се предпоставя действително и положително вече отношение към християнството, а именно за ония, чието кръщение и приемане в Църквата Христова са предстоящи, или за ония, които вече са били кръстени. У тях трябва да се предполага разбиране на основните християнски истини и положително отношение към тях, а също и участие в църковния живот. Тук, при такова положително отношение към християнските истини, няма нужда от защищаването им, нито пък от опровергаването на противни учения. Тук се изисква само подражание на Христа, следване Христа, което е и предмет на наставленията, които дава на вярващите Дидахията. И затова формата на оглашението тук има предимно нравствено-практически характер. Тя напълно съответствува на думите на Христа, отправени към св. апостоли като последни наставления преди възнесението Му: "И тъй, идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал" (Мат. 28:19-20).
И наистина, предмет на наставленията, отправени към обръщащите се и новообърнатите към Христа, тук се явява това, което е "заповядал" Спасителят, т. е. Неговото учение и предимно Неговата заповед за любовта. Тя именно - Христовата заповед за любовта - стои още от началото в центъра на даваните наставления, като се разкрива или според Евангелията, или пък се изяснява с някои подробности съобразно с условията на живота на поучаваните обръщащи се или новообърнати към Христа предишни езичници. Изброяват се освен това грехове, които са несъвместими със званието християнин. Цялата нравоучителна част, която не разкрива нито една догматическа истина, завършва с думите:
"Кръщението да се извършва така: като кажете по-напред всичко казано дотук (т. е. като разкриете на кръщаемия изложеното нравствено учение, с. м.), кръстете в името на Отца и Сина и Светаго Духа" (гл. 7).
В цялото съчинение прозира задушевно настроение, каквото господствува в отношенията между учител и ученик в Христа. Тази задушевност се открива и в често повтаряното обръщение "чедо мое".
Указание за преобладаващия в "Учението на Дванадесетте апостоли" нравствено-практически характер са и посочените тук правила за разпознаване кои от многото странници, наричащи се "братя по вяра", са истински християни. По-късно, в края на II и началото на III в., най-добро свидетелство за това е било правилното изповядване на вярата: ако някой странствуващ християнин е приемал и изповядвал църковното учение, той е могъл да бъде приет в общение от съответната църковна община. "Учението на Дванадесетте апостоли" дава съвършено други правила за тази цел:
"Всекиго, който иде в името Господне, приемайте, а после, като го изпитате, ще го познаете, защото вие трябва да имате прозорливост и на дясно, и на ляво. Ако идващият е проходящ, помогнете му колкото можете; но не бива да остава у вас, освен два или три дена, ако е нужно. Ако той иска да отседне у вас, щом има занаят, нека работи и се храни. Ако ли пък няма занаят, премислете с вашата прозорливост, как един християнин да не живее при вас празен. Ако ли пък не желае да постъпи така, той е христопродавец. Пазете се от такива" (12, 1-5).
А след като се посочват нравствените правила и наредби за кръщението и евхаристията, се казва:
"Който, прочее, дойде и ви учи на всичко казано дотук, приемайте го. Ако обаче дошлият да ви учи се обърне и почне да учи друго учение, ... не го приемайте" (гл. 11, 1-2).
Под "друго учение" тук се разбират очевидно не догматите, а нравствените правила. По-нататък, като се говори за истинските и лъжливите апостоли и пророци, посочва се като правило за разпознаването им не тяхното правилно учение, а нравствените им постъпки и дела:
"Всеки апостол, който дойде при вас, приемете го като Господа. Той обаче няма да остане повече от един ден, а ако е нужно, и втори ден, обаче три ако остане, лъжепророк е. Като си отива, апостолът да не взема нищо, освен хляб (за времето) докато пренощува; ако ли иска пари, лъжепророк е. Не изкушавайте, нито разследвайте който и да е пророк, който говори духом... Обаче не всеки, който говори духом, е пророк, а който има обноските на Господа; по обноските, прочее, ще се познае лъжепророкът и пророкът" (11, 4-8).
Друга особеност на "Учението на Дванадесетте апостоли" са сведенията, които дава за устройството на Църквата и по-частно за апостолите, пророците и учителите, от една страна, и, от друга, - за епископите и дяконите, а също и за единството на Църквата.
"Апостолите", за които се говори в Дидахията, не са били непосредствени ученици Христови, а пътуващи проповедници, които разкривали основните верови и нравствени истини. Макар като проповедници на Евангелието и да се ползували с голямо уважение, те трябвало да се съобразяват в своя страннически живот с по-строги изисквания от тия, които били предявявани към другите християни. Всеки християнин, който е отивал в чужда християнска община, е могъл да се ползува от гостоприемството й три дни, а след това е трябвало да работи, за да изкарва с труд прехраната си. Апостолите обаче не трябвало да остават повече от един ден, ако е необходимо и два дни. Останат ли три дни, не са истински пророци. Към тях били предявявани и аскетически изисквания. Те трябвало да се откажат или изобщо от всякаква собственост, или поне през време на проповедническата си дейност. Основание за подобно строго аскетическо изискване към проповедниците на Христовото учение авторът очевидно намира в думите на Христа, отправени към св. апостоли преди изпращането им на проповед: "Недейте има ни злато, ни сребро, нито мед в поясите си, ни торба за път, ни две дрехи, нито обуща, ни тояга; защото работникът заслужава своята прехрана" (Мат. 10:9-10). Сам авторът изисква преди това с пророците и апостолите да се постъпва "според заповедта на Евангелието" (11, 3).
И пророците, както апостолите, са били проповедници на Евангелието, но не между езичниците, а между християните. Затова тяхното служение не е било свързано с постоянно преминаване от едно място на друго. Те са могли да се заселят на постоянно местожителство в някоя църковна община. Тогава те трябвало да бъдат издържани от общината, като им се дават начатъци от всички произведения, понеже са "достойни за своята храна" (13, 1), т. е. проповедническата им дейност се признавала за труд, който трябвало да бъде възнаграден. Пророците не са били предсказвачи на бъдещето. Тяхната проповед се отличавала със своя екстазен характер, т. е. те са говорели в екстаз, "духом" (11, 7). Но не всеки, който говорел "духом", е бил пророк.
Дидахията свидетелствува и за възникващи вече злоупотреби с това служение. Понякога се явявали "пророци", които "духом разпореждали да се сложи трапеза" (11, 9) за гладни и след това първи сядали да ядат. Такива Дидахията нарича лъжепророци. А имало и такива "пророци", които "духом" изисквали за себе си пари и други неща. И тях вярващите не трябвало да слушат (11, 12).
За учителите се говори малко. Но и от това, което е казано за тях, се вижда, че те са били проповедници на словото Божие. Издръжка получавали и те, както пророците, от църковната община. Като проповедници на словото Божие те се отличавали от пророците по това, че не говорели в екстаз, а в спокойна, разсъдъчна и достъпна форма излагали и изяснявали основните истини на вярата.
Апостолите, пророците и учителите, за които се говори в "Учението на Дванадесетте апостоли", били харизматици, т. е. имали духовна дарба. Те не са били избирани от църковната община и не са били ръкополагани. Тяхното служение на Църквата като учители и проповедници било доброволно. Те са нямали свещенодействени права и задължения и някаква административна власт. Проповедническата им дейност не е била свързана с някоя отделна църковна община, а са могли да преминават от едно място на друго и навсякъде се ползували с уважение.
По-друго е било положението на епископите (и презвитерите) и дяконите. Те са били избирани от църковната община и ръкополагани, като дейността им обикновено се ограничавала само в тази църква, която ги е избрала. Длъжни били не само да учат и проповядват, но и да извършват богослужението и да завеждат материалните средства на църковната община. Те имали и административна власт, но били по-малко уважавани в сравнение с харизматиците. Затова Дидахията съветва вярващите:
"Ръкополагайте си, прочее, епископи и дякони, достойни за Господа, мъже кротки и несребролюбиви, истинни и изпитани. Защото и те ви служат службата на пророците и учителите.Не ги подценявайте, защото между вас те са почитаните наравно с пророците и учителите" (15, 1-2).
В "Учението на Дванадесетте апостоли" е засвидетелствувано и единството на Църквата. Тук се разкрива пълното, ненарушено единство на тялото Христово. Тежките догматически спорове, които по-късно застрашавали единството на Църквата, не били още познати. Затова Дидахията е един от най-ценните древни документи за икуменическия, вселенския характер на Църквата. Това единство на Църквата е засвидетелствувано по трояк начин: първо, непосредствено чрез затрогващите думи на евхаристийните молитви в 9 и 10 глави, където молитвата за пълното единство на Църквата се явява като най-очебиен признак на евхаристийния празник:
"Както тоя преломен хляб беше пръснат (т. е. като житни зърна) по хълмовете и събран стана едно, тъй нека Църквата Ти се събере от краищата на земята в Твоето царство. Защото това е славата и силата чрез Иисуса Христа през вековете" (гл. 9).
"Помени, Господи, Църквата Си и я избави от всяко зло, направи я съвършена в любовта Ти и събери от четирите ветрове нея, осветената, в Твоето царство, което си й приготвил. Защото Твоя е силата и славата през вековете" (гл. 10).
Второто свидетелство за единството на Църквата е съществуването в нея на служители, които всички в същност имат едно и също служение, а именно предимно благовестието на словото Божие.
Третото свидетелство за единството на Църквата е съвършеният християнски живот на вярващите, който ни напомня живота на първите християни от Йерусалимската църква, както ни го рисува книгата Деяния на св. апостоли (2:44-47; 4:32).
Характерна особеност на "Учението на Дванадесетте апостоли" е и изявената в него силна надежда за скорошното второ идване на Христа. Този есхатологически характер на Дидахията се открива предимно в последната (16) глава, където четем:
"Бдете за живота си! Светилниците ви да не угасват и кръстът ви да не е зле пристегнат. Бъдете обаче готови,, защото не знаете часа, в който ще дойде нашият Господ."
Но той прозира и на други места. Дори в една от евхаристийните молитви се отправя молба за по-скорошното свършване на този свят:
"Нека дойде благодат и нека отмине тоя свят!... Който е свет, нека пристъпи; който не е, нека се покае. Мараната (Господ идва)! Амин" (10, 6).
Това е още едно доказателство за древността на Дидахията, понеже във II в., когато отслабнали вече есхатологическите надежди, християните са се молели за продължаване съществуването на света. Есхатологическата глава ни напомня съответните есхатологически места у св. евангелист Матей (гл. 24 и 25) и у св. ап. Павел (1Сол. 4:13-17; 2Сол. 2 гл.). Но тук има съществена отлика, а именно:
"Тогава ще се явят знаменията на истината: първо - знамение на отваряне на небето; второ - знамение на тръбен глас, и трето, възкресение на мъртви; но не на всички, а както е казано: "Ще дойде Господ и всички светии с Него" (16, 6-7).
В отричането на всеобщото възкресение при второто пришествие Христово и признаването възкресението само на "светиите" авторът очевидно е повлиян от хилиастическите очаквания в древнохристиянско време, според които ще има две възкресения: първото ще бъде при второто пришествие Христово, когато ще възкръснат само праведниците, за да царуват заедно с Христа 1000 години. След това ще настъпи второто възкресение, т. е. възкресението на грешниците, за да бъдат съдени и наказани. Авторът на Дидахията говори именно за първото възкресение. Подобни хилиастически очаквания са отхвърлени от Църквата.
Наистина, тайнозрителят св. Иоан Богослов говори за първо и второ възкресение (Откр. 20 гл.). Но тия образи трябва да се разбират правилно: първото възкресение е при кръщението (срв. Иоан 5:24; Кол. 2:1-12; Ефес. 2:5-6; Евр. 12:22-23), а второто - възкресението на всички мъртви при второто пришествие (срв. Иоан 5:25-29; 1Кор. 15:22-25; 2Кор. 5:10).
© "Патрология, живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели" от проф. Илия Цоневски, "Синодално издателство" София, 1986 година.
