неделя, 11 октомври 2015 г.

Отчаянието и унинието - болести на душата!

Страхът, унинието и отчаянието са индикатори за боледуването на душата. Това може да бъде провокирано от различни и повтарящи се негативни житейски ситуации и неподходящо обкръжение. Днешното време, в което трудно намираме препитание и общуване с приятни и одухотворени личности, много лесно може да попаднем в блатото на унинието. Подтиснатостта от липсата на елементарни средства, подигравките, самотата, липсата на близки хора, отчуждението, загубата на  близък, наистина могат да ни накарат да стигнем дъното на отчаянието. Причини винаги ще се намерят, но ако усетите в себе си тези негативни и крайни състояния, значи е време да се обърнете към Бога, дори да сте заклет атеист. Постоянство в молитвата, докато придобиете отново здравето на духа и радостта пребъде във вас, независимо от обстоятелствата.....Това е единственото лекарство за спасение от страх и отчаяние-състояния, които не бива да се допускат да ни измъчват и погубват.
В такава ситуация обикновено човек е объркан и не знае какво да предприеме, към кого да се обърне, търси начини сам да излезе от оковите, изживява мъка, сякаш някой е ограбил душата му, някаква зла сила е изтръгнала радостта и щастието от живота и на нейно място се е заселила сивотата и мъглявината, и всичко му се струва черно и безразличието започва да властва неумолимо.....
Когато душата боледува, единственият Лечител е Всевишният и неговото проявление Любовта! А, връзката ни с Бога е молитвата! Молитвата и покаянието е нашето спасение!
Ако и при вас има зрънце униние, прочетете следните редове от архим. Кирил Павлов:



Слово за молитвата на свети Ефрем Сириец

„Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие”
Скъпи братя и сестри, през Великия пост ние чуваме как по време на Божествената литургия свещеникът чете кратка, но умилителна молитва:
Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин.
Тази молитва съдържа само десет прошения, въпреки това с покайния си дух и способността да води човека до сърдечно съкрушение тя превъзхожда много други молитвословия; ето защо е прието тя да бъде четена по време на Великия пост, когато Църквата ни призовава към обновление на душата, към подвига на самоизпитването, към усилена молитва и покаяние, към очистване от греховете. Всяка дума от тази молитва намира отклик в нашата душа, помага ни да осъзнаем своите пороци и да възжелаем добродетели, и ни предразполага за молитвено обръщане към Бога за помощ в борбата със страстите. Съставителят на тази молитва, преподобният Ефрем Сириец, през целия си живот е плакал, затова тя е изпълнена с такова дълбоко покайно чувство и утешение.
Светецът започва своята молитва с обръщeние към Бога: Господи и Владико на моя живот…  Словото Божие ни разкрива, че нашият живот е свързан с Бога, зависи от Него и е поддържан от Него. В Неговата милваща ръка е участта на праведните и неправедните, на добрите и злите, и на целия животински и растителен свят. Никой и нищо не може да просъществува дори ден и час без съзидателната сила на Неговия Свети Дух, поддържащ битието на всяка сътворена жива твар. Затова, чувствайки в своето сърце Бога, ние не можем без молитвата към Него, без Неговото благословение да започнем, да продължим и да завършим каквото и да е дело на земята. Бог наистина е Господар, Началник, Владика на нашия живот.
В първото прошение преподобни Ефрем моли Господа да не му дава дух на безделие. Безделието е понятно на всички – това е леност и липса на желание за най-насъщните дела и преди всичко за нашето спасение. Безделието може да доведе човека до пълен застой както в духовния живот, така и в необходимите всекидневни занимания.
Външното безделие е познато почти на всекиго, защото всички ние в една или в друга степен ставаме причастни на тази душевна болест, когато се предаваме на леност и допускаме небрежност в домашната си молитва, пропускаме ходенето в храма, или когато си позволяваме прибързаност в молитвата, за да приключим по-бързо с нея и да се отдадем на почивка или суетно бърборене. Но ако този недъг порази всички наши душевни сили, настъпва тежко нравствено, душевно състояние. Тогава човек вече не живее нормален, истински живот, защото в душата му липсва постоянното оживотворяващо начало за пълноценна човешка дейност, а живее призрачен, измислен, безполезен, никому ненужен живот. Той обича да се предава на безполезни мечтания и празни суетни разговори и става неспособен за нито едно добро дело. Това безделие, това разслабване ни отклоняват от нашата главна грижа – спасението. Затова се и молим Господ да ни избави от този недъг.
Във второто прошение преподобни Ефрем Сириец моли Бога да го избави от недъга на унинието. Унинието е такова потиснато и мрачно душевно състояние, при което човек възприема всичко в живота единствено откъм тъмната му страна. Той не се радва на нищо, нищо не го удовлетворява, обстоятелствата му изглеждат непоносими, роптае за всичко, дразни се по всякакви поводи – с други думи, самият живот му се струва в тежест. Както учат светите отци, унинието идва от същото това безделие, от маловерие, неверие, от неразкаяност за нашите грехове. До униние могат да доведат и предшестващ гняв или причинени от някого обиди, липса на страх Божи, многословие или неудачи в личния живот, работата и други подобни неприятности.
Заедно с това много често унинието води до друго, още по-опасно душевно състояние, наречено отчаяние, когато човек нерядко допуска мисълта за преждевременна смърт и дори я смята за съществено благо в своя земен път.
Да се предадеш на отчаянието означава да прекъснеш връзката с околния свят и да изгубиш общение с Източника на нашия живот – Бога. „Не искам да живея, загубих интерес към живота и не намирам никакъв смисъл в него” – подобни думи можем да чуем от човека, обхванат от отчаяние. Доколкото този недъг е твърде тежък, то и преподобният моли Господа да го избави от него. Този порок е такъв, че е необходимо да се молим против него с настоятелна, неотклонна молитва. На това ни учи в Евангелието и Самият Спасител, казвайки, че никога не бива да падаме духом, но трябва винаги да се молим (вж. Лук. 18:1).
Непрестанната, настоятелна молитва, съединена с вяра в силата на молитвата и в помощта Божия, ще възстанови връзката с обкръжаващия свят и ще запази от униние. Към молитвата трябва да прибавим и труда по очистване на своята съвест в тайнството Покаяние, чрез което също се подава благодат Божия, укрепваща нашите духовни сили. Да четем духовни книги и да живеем според Божиите заповеди – всичко това по най-добрия начин ще ни предпази от пагубния дух на унинието.
В третото прошение преподобни Ефрем моли Господа да го избави от духа на властолюбието. Страстта на властолюбието е присъща на нашата горделива греховна природа и тя се проявява във всички сфери от човешкия живот. Например, в отношението на главата на семейството към своите най-близки хора, на началника – към подчинените, на наставника – към неговите ученици, на по-възрастните – към по-младите; всеки желае да подчини на своето влияние останалите, да им диктува своята воля. Такова душевно разположение е противоположно на учението на Христос, Който Сам ни показва пример за най-дълбоко смирение и нееднократно говори, че този, който иска да бъде голям, той трябва да бъде слуга на всички (вж. Мат. 20:26-27; Марк. 10:43-44; Лук. 22:26).
С този порок е свързана скрита гордост; затова когато в нас присъства страстта да учим другите, да наставляваме, да изобличаваме – това е ясен признак за обземането на нашата душа от духа на властолюбието, любоначалието. Този дух прави човека противен за околните, а освен това и неспособен да се бори със своите страсти и пороци. Ето защо молим Бога да ни избави от него и да не допусне той да завладее душата ни.
В четвъртото прошение преподобни Ефрем моли Господа да го избави от духа на празнословието, към който също са съпричастни едва ли не всички хора. Всеки обича празното говорене, докато дарът слово ни е даден, за да прославяме с устата си Бога, да общуваме едни с други, служейки за взаимно назидание. Съществува мъдра народна пословица, която гласи, че думите са сребро, а мълчанието е злато. Към тази истина са се придържали мнозина светци, които затваряли своите уста, макар че било необходимо – за назидателни цели – да ги отварят за беседи.
Чрез многословието човек опустошава душата си, прави я слаба и разсеяна. Да погледнем Спасителя, колко кратък е Той в поученията и наставленията! Господнята молитва съдържа само седем прошения, а блаженствата са дадени в девет стиха. Ангелите славословят Бога кратко: „Свет, свет, свет е Господ Саваот!”. Както съдът, който е отварян често, не съхранява силата и аромата дори на най-благовонното вещество, намиращо се в него, така и душата на човек, който обича многословието, не запазва задълго добрите мисли и добрите чувства, а изригва от себе си потоци осъждане, злоречие, клевети, лукавства и т. н. Затова по време на поста Църквата се моли: Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми; не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави… (Пс. 140:3-4). Както плевелите замърсяват почвата и пречат на житните растения да израснат, така и празните, гнили думи убиват душата и не дават възможност в нея да поникнат добрите помисли и чувства.
И така, скъпи братя и сестри, като помним и пазим скритите в молитвата на преподобни Ефрем благи уроци и като ги следваме, ние обезателно ще привлечем към себе си Божията благодат и ще станем мили на нашия Небесен Отец, ще бъдем удостоени да видим Горния Йерусалим и да блаженстваме с всички небесни сили и с душите на праведните.

Затова винаги, и особено в дните на Великия пост, нека да призоваваме: Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин.
(Из книгата „Время покаяния”)  превод Радостина Ангелова
pravoslavie.bg