четвъртък, 15 октомври 2015 г.

ДУШЕВНАТА БОЛКА СЕ ЛЕКУВА С ЛЮБОВ

                                                      "В света има толкова много хора, на които никой не е помогнал да се пробудят! "
                                                                                                                                         Антоан дьо Сент Екзюпери

Интервю на Стоичко Миличин за вестник „Доктор“
Автор Милена Василева
В основата на всеки проблем лежи обидата, непрошката, отмъщението, завистта, ревността, негативното отношение към децата, съпруга, началника, към себе си… Всичко това може да наречем болести на душата. Човек си обръща внимание на здравето, когато нещо започва да го боли или да го безпокои. Болката в душата или в тялото ни кара да си зададем въпроса: защо ме боли? Когато ни боли тялото, си казваме, че сме болни. Отиваме на лекар и започваме да се лекуваме – пием таблетки, правим си операция, подлагаме се на различни процедури. А когато ни заболи душата, казваме, че имаме проблем, но, обикновено, не търсим помощ. А психологията, в превод от древногръцки, означава наука за душата.
Казват, че емоционалната болка е много по-силна от физическата. Засега няма апарати, с които да я измерим, но последствията от душевната травма не може да бъдат съизмерими с раните по тялото. Ето защо, ако човек чувства, че животът му вече е пречупен, и от него не може да чака милост, най-добре е да се консултира със специалист-психолог.
Голяма част от емоционалните ни рани са свързани с нещастна любов, загубата на любим човек, неприятни спомени от детството. За щастие, не всяка трудна ситуация в живота може да остави сериозен отпечатък върху душата на човека. Другите сътресения са само малки „драскотини” в душата: обида, негодувание, страх, комплекси и т.н.
Има моменти, когато човек не може да забрави трагедия, която се е случила с него преди време. Тази болката терзае душата му, не стихвайки нито за секунда, и му пречи да живее нормално. Такова състояние не може да премине от само себе си, затова е нужно да се потърси помощ от „хирурзите на душите” – психолозите.
- Често използваме в ежедневието си израза „Боли ме душата!”. Как боли душата?
- Това е строго индивидуално, тъй като всеки влага в този израз нещо, в зависимост от моментното си състояние. Дали е загуба на близък човек, дали е някаква любовна мъка, дали е не осъществена мечта… Душата може да боли по много, много хиляди причини, които всеки лично си изживява вътре в себе си. Няма причина, която да е еднакво уникална за всички.
- Към вас сигурно са се обръщали българи с тези думи? Какъв беше последният ви такъв случай?
- Да, разбира се. Последният ми случай беше много нетрадиционен, защото става въпрос за човек, който имаше игрови проблеми – беше комарджия. При него болката беше от това, което виждаше, че причинява на близките си и на семейството си. Той беше много пристрастен и в същото време – изключително нещастен от това, което причинява на съпругата и на децата си. Вижте колко различни са нещата – човекът, който наранява, страда от това, което причинява на другите и в същото време не може да се откаже от този си навик. За щастие, решихме проблема. Вижда се, как душата може да боли от това, че причиняваш страдание на другите, при това – съвсем осъзнато. И болката е много различна.
- Може да говорим за два вида душевна болка ли – когато ни я причинява друг и когато ние я причиняваме на другите.
- Обикновено, никога не ни я причинява друг – каквото и да става, това е свързано преди всичко с нашите очаквания към даден човек и когато той реагира различно от нашите очаквания, тогава това ни наранява. Раната се получава от разминаването между нашите очаквания с това, какъв е човекът. Всеки един човек е „грешен”, както казват свещениците. Никой не е безгрешен, всеки си е индивидуален и си има добрата и лошата страна. Не случайно ние българите сме също и дуалистична нация – при нас дуализмът не се изразява в „ин” и „ян”, а в „мартенци” (като израз). Доброто и злото е живо във всеки един човек и когато някой постъпи така, както той смята, че е добре и че е редно, пък ние не го очакваме от него, тогава се чувстваме наранени от другия човек. Много е важно да можем да осъзнаем свободата му да взема решения, за да можем и ние да станем по-свободни и да не се нараняваме толкова от поведението на останалите, за да съхраним себе си и да предпазим душата си. И да знаем, че изборите, които правим са си наши. Това, че друг прави различен избор, си е негово право.
- Душевната болка съизмерима ли е с телесната? Коя е по-силна според вас?
- Не е съизмерима, защото телесната болка има някакви граници и при нея може да се повлияе с обезболяващи, макар и временно. Дори и при раково болните в края на живота им. Аз имах такъв клиент, който беше точно на финала. Работех с него за понижаване на болката (освен соматичната болка имаше и много силна психична болка, възникнала като страничен ефект – части от тялото, които реално не го болят, той беше започнал да изпитва болка и в тях). Болката можеше да се потиска, макар че се губеше човека в този момент, защото накрая се наложи да мине на чист морфин. Докато при психическата болка каквото и да направим – и да се напием, и да се надрусаме (всеки търси своя избор), в един момент идва махмурлукът, след който тя се връща отново. Ние продължаваме да живеем с нея, докато сме живи или докато не решим да се отървем от нея. Винаги има начин! Няма болка, от която да не може да се отървем. И това е въпрос на наш избор и на наше осъзнаване, на това как ще приемем света и как ще го оценим, как ще се отнасяме към него. Всъщност, когато казваме, че светът е груб, че е лош, че е ненавистен, ние започваме да виждаме само това в него, започваме да губим малките радости, които ни правят живи.
- А душевната болка може ли да подтикне човек към суицидно поведение?
- За съжаление, напоследък суицидите в България нарастват страшно много. За последните четири години статистиката отчита ръст над 40%. Обикновено основната и единствената причина за едно самоубийство е именно душевната болка, поради това, че не можеш да видиш изход от дадена конкретна ситуация в един продължителен период от време. Разбира се, изключвам случаите, когато някой друг е повлиял. Например, родителите са натрапили някакъв модел на поведение към децата. Детето получава слаба оценка и се самоубива. В Пловдив имаше такъв случай – аз работех с близките на детето и ситуацията беше просто ужасна. Много от хората първо се опитват да свикнат да живеят с нея и след това се предават… Но, за съжаление, подходът, който имаме, не е най-правилният, за да си решим проблема. Едно време живеехме в общество, където имахме приятели, с които можехме да общуваме и да се разтоварим, докато сега ставаме общество на самотници. И затова може би има нужда вече и от психотерапевти. Преди години са ходили на изповед при свещеника, където са получавали някакъв съвет, някакво разбиране или някакво тълкувание на това, което им се случва. След това бяха приятелите, а сега – нито църквата си е в силата, нито отношенията ни вътре в обществото и в семейството не са такива, каквито са били едно време. На психотерапевт не сме се научили още да ходим, така че в момента сме в една безпътица. Още повече, че много често българите се обръщат направо към колегите-психиатри и много бързо се качват на лекарства, от които после няма отърваване, което е много сериозен проблем. Направо отиват на сериозни хапчета и на сериозни дози. Аз не знам как при душевна болка може да се постави диагноза за 15 минути!
- А какво препоръчвате вие?
- Работата с психотерапевт е единствената възможност. Ако се наложи ползването на медикаменти, тогава вече се включва да работи и психиатър, за да може да се реши проблема. И то, ако проблемът е много изострен и то само в началото – говорим за много кратък период и за много ограничени дози. Но всеки си прави извода и явно всеки си има своя път, който трябва да извърви – дори и в лечението.
- А нямаме ли такава българска традиция да лекуваме първо душевната болка с алкохол, а младите сега – с наркотици?
- Да, има го този елемент. Превръщаме, всъщност, психическата болка и във физическа по време на махмурлука. За съжаление, младите започват да пробват наркотиците не като фактор, който да им реши проблема с някаква болка, а като забавление. Няма човек, който да е опитал дрога, с цел да си реши конкретен емоционален проблем. Всеки е опитал за забавление. След това вече го ползва и за решаване на емоционалните си проблеми.
- Как се лекува, всъщност, душата, душевната болка?
- Душевната болка се лекува с любов. Това е начинът. За да можем да се погледнем отстрани и да видим как сме една частица от бога, която той ни е заложил вътре в нас. Когато успеем да видим това, да открием себе си, тогава можем да излекуваме и душевната си болка.
- Толкова ли е трудно да заобичаме себе си?
- Вие обичате ли себе си? Изключително лесно е да заобичаме себе си, само трябва да го поискаме и да пожелаем да се видим отстрани колко прекрасни създания сме. Всеки един човек, въпреки грешките, които е допуснал, е едно прекрасно създание. Проблем е, ако не можем да си ги прощаваме и да се приемаме такива, каквито сме…
- Споделяте ли мнението, че любовта е психично заболяване?
- Любовта е приета като заболяване официално от Световната здравна организация. Може би това е заболяването, което аз препоръчвам най-горещо на всички. По-добре е да преживееш една нещастна любов, отколкото да нямаш никаква, защото животът трябва да е цветен, да е пъстър. Ако той е сив, за какво сме дошли на тази земя?
- А медитацията може ли да помогне при душевна болка?
- Медитацията е част от това, да заобичаш себе си. Тя е чудесен начин, но бъдете внимателни с всички тези „гурута”, които се навъдиха напоследък. Преди имаше липса на информация, а сега – прекалено голямо количества на информацията. Хората пак не знаят накъде да се насочат. Така че медитацията всеки може да я усети в себе си. Това е състояние, в което ние изпадаме няколко пъти на ден, без да го разбираме. Например, седим и гледаме някакъв филм и в този момент почваме да си мислим за нещо друго и усещаме, че нито гледаме филма, нито си мислим за нещо – просто сме се отдали на себе си. Но когато започнем да го правим целенасочено, тогава се постига и отличен ефект. Всеки може и сам да изпадне в трансово състояние – ефективно, много лесно, без да има нужда от гуровци – просто трябва да изчисти съзнанието си.
- А вие какви методи прилагате при лечение на душевната болка, чисто професионално?
- Чисто професионално аз работя с когнитивно-поведенческа терапия, работя с Ериксонова хипноза и много други методики – всичко, което е полезно, защото който работи само по един класически модел, няма как да реши проблема. При използването на много и различни методики, събрани в единен комплексен подход, може да се направи подборка за всеки един човек индивидуално. Всяка школа си има алгоритъм, но само с него не може да се решат всички проблеми.
- Какво представлява ериксоновата хипноза и по какво се различава от класическата?
- Това е въвеждането на човек точно в това трансово състояние, при което той е в съзнание, но терапевтът има контакт с подсъзнанието. Използват се елементи, с които съзнанието се успива, за да може да се говори директно на подсъзнанието и да му се даде малко повече свобода. Тя не е като класическата хипноза, при която клиентът не помни, не разбира какво е чул и какво се е говорило, а е точно обратното. Класическата хипноза води до много краткосрочен, макар и бърз резултат. Докато при ериксоновата хипноза резултатът е дългосрочен. Малко по-бавно се постига, макар че е много различно – при някои клиенти се получават много бързо резултати, но това е, защото те самите са на едно стъпало по-напред от останалите по своя път към щастието.
- При всеки човек ли може да се приложи хипноза?
- Строго индивидуално е, защото много хора, когато чуят думата хипноза, въобще не искат да говорят за това – страхуват се да загубят самоконтрол. Особено тези, които страдат от панически разстройства. При тях използването на хипноза е противопоказно, защото загубата на самоконтрол за тях е нещо много страшно. А ериксоновата хипноза може да се прилага, дори и по време на стандартен терапевтичен сеанс, без да бъде декларирано, че се ползва хипноза – просто това е определен словоред, начин на изказ, начин да се отпусне клиента, което дава резултат. Дори и в тези случаи тя помага, но в никакъв случай не се декларира, че ще се използва.

неделя, 11 октомври 2015 г.

Отчаянието и унинието - болести на душата!

Страхът, унинието и отчаянието са индикатори за боледуването на душата. Това може да бъде провокирано от различни и повтарящи се негативни житейски ситуации и неподходящо обкръжение. Днешното време, в което трудно намираме препитание и общуване с приятни и одухотворени личности, много лесно може да попаднем в блатото на унинието. Подтиснатостта от липсата на елементарни средства, подигравките, самотата, липсата на близки хора, отчуждението, загубата на  близък, наистина могат да ни накарат да стигнем дъното на отчаянието. Причини винаги ще се намерят, но ако усетите в себе си тези негативни и крайни състояния, значи е време да се обърнете към Бога, дори да сте заклет атеист. Постоянство в молитвата, докато придобиете отново здравето на духа и радостта пребъде във вас, независимо от обстоятелствата.....Това е единственото лекарство за спасение от страх и отчаяние-състояния, които не бива да се допускат да ни измъчват и погубват.
В такава ситуация обикновено човек е объркан и не знае какво да предприеме, към кого да се обърне, търси начини сам да излезе от оковите, изживява мъка, сякаш някой е ограбил душата му, някаква зла сила е изтръгнала радостта и щастието от живота и на нейно място се е заселила сивотата и мъглявината, и всичко му се струва черно и безразличието започва да властва неумолимо.....
Когато душата боледува, единственият Лечител е Всевишният и неговото проявление Любовта! А, връзката ни с Бога е молитвата! Молитвата и покаянието е нашето спасение!
Ако и при вас има зрънце униние, прочетете следните редове от архим. Кирил Павлов:



Слово за молитвата на свети Ефрем Сириец

„Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие”
Скъпи братя и сестри, през Великия пост ние чуваме как по време на Божествената литургия свещеникът чете кратка, но умилителна молитва:
Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин.
Тази молитва съдържа само десет прошения, въпреки това с покайния си дух и способността да води човека до сърдечно съкрушение тя превъзхожда много други молитвословия; ето защо е прието тя да бъде четена по време на Великия пост, когато Църквата ни призовава към обновление на душата, към подвига на самоизпитването, към усилена молитва и покаяние, към очистване от греховете. Всяка дума от тази молитва намира отклик в нашата душа, помага ни да осъзнаем своите пороци и да възжелаем добродетели, и ни предразполага за молитвено обръщане към Бога за помощ в борбата със страстите. Съставителят на тази молитва, преподобният Ефрем Сириец, през целия си живот е плакал, затова тя е изпълнена с такова дълбоко покайно чувство и утешение.
Светецът започва своята молитва с обръщeние към Бога: Господи и Владико на моя живот…  Словото Божие ни разкрива, че нашият живот е свързан с Бога, зависи от Него и е поддържан от Него. В Неговата милваща ръка е участта на праведните и неправедните, на добрите и злите, и на целия животински и растителен свят. Никой и нищо не може да просъществува дори ден и час без съзидателната сила на Неговия Свети Дух, поддържащ битието на всяка сътворена жива твар. Затова, чувствайки в своето сърце Бога, ние не можем без молитвата към Него, без Неговото благословение да започнем, да продължим и да завършим каквото и да е дело на земята. Бог наистина е Господар, Началник, Владика на нашия живот.
В първото прошение преподобни Ефрем моли Господа да не му дава дух на безделие. Безделието е понятно на всички – това е леност и липса на желание за най-насъщните дела и преди всичко за нашето спасение. Безделието може да доведе човека до пълен застой както в духовния живот, така и в необходимите всекидневни занимания.
Външното безделие е познато почти на всекиго, защото всички ние в една или в друга степен ставаме причастни на тази душевна болест, когато се предаваме на леност и допускаме небрежност в домашната си молитва, пропускаме ходенето в храма, или когато си позволяваме прибързаност в молитвата, за да приключим по-бързо с нея и да се отдадем на почивка или суетно бърборене. Но ако този недъг порази всички наши душевни сили, настъпва тежко нравствено, душевно състояние. Тогава човек вече не живее нормален, истински живот, защото в душата му липсва постоянното оживотворяващо начало за пълноценна човешка дейност, а живее призрачен, измислен, безполезен, никому ненужен живот. Той обича да се предава на безполезни мечтания и празни суетни разговори и става неспособен за нито едно добро дело. Това безделие, това разслабване ни отклоняват от нашата главна грижа – спасението. Затова се и молим Господ да ни избави от този недъг.
Във второто прошение преподобни Ефрем Сириец моли Бога да го избави от недъга на унинието. Унинието е такова потиснато и мрачно душевно състояние, при което човек възприема всичко в живота единствено откъм тъмната му страна. Той не се радва на нищо, нищо не го удовлетворява, обстоятелствата му изглеждат непоносими, роптае за всичко, дразни се по всякакви поводи – с други думи, самият живот му се струва в тежест. Както учат светите отци, унинието идва от същото това безделие, от маловерие, неверие, от неразкаяност за нашите грехове. До униние могат да доведат и предшестващ гняв или причинени от някого обиди, липса на страх Божи, многословие или неудачи в личния живот, работата и други подобни неприятности.
Заедно с това много често унинието води до друго, още по-опасно душевно състояние, наречено отчаяние, когато човек нерядко допуска мисълта за преждевременна смърт и дори я смята за съществено благо в своя земен път.
Да се предадеш на отчаянието означава да прекъснеш връзката с околния свят и да изгубиш общение с Източника на нашия живот – Бога. „Не искам да живея, загубих интерес към живота и не намирам никакъв смисъл в него” – подобни думи можем да чуем от човека, обхванат от отчаяние. Доколкото този недъг е твърде тежък, то и преподобният моли Господа да го избави от него. Този порок е такъв, че е необходимо да се молим против него с настоятелна, неотклонна молитва. На това ни учи в Евангелието и Самият Спасител, казвайки, че никога не бива да падаме духом, но трябва винаги да се молим (вж. Лук. 18:1).
Непрестанната, настоятелна молитва, съединена с вяра в силата на молитвата и в помощта Божия, ще възстанови връзката с обкръжаващия свят и ще запази от униние. Към молитвата трябва да прибавим и труда по очистване на своята съвест в тайнството Покаяние, чрез което също се подава благодат Божия, укрепваща нашите духовни сили. Да четем духовни книги и да живеем според Божиите заповеди – всичко това по най-добрия начин ще ни предпази от пагубния дух на унинието.
В третото прошение преподобни Ефрем моли Господа да го избави от духа на властолюбието. Страстта на властолюбието е присъща на нашата горделива греховна природа и тя се проявява във всички сфери от човешкия живот. Например, в отношението на главата на семейството към своите най-близки хора, на началника – към подчинените, на наставника – към неговите ученици, на по-възрастните – към по-младите; всеки желае да подчини на своето влияние останалите, да им диктува своята воля. Такова душевно разположение е противоположно на учението на Христос, Който Сам ни показва пример за най-дълбоко смирение и нееднократно говори, че този, който иска да бъде голям, той трябва да бъде слуга на всички (вж. Мат. 20:26-27; Марк. 10:43-44; Лук. 22:26).
С този порок е свързана скрита гордост; затова когато в нас присъства страстта да учим другите, да наставляваме, да изобличаваме – това е ясен признак за обземането на нашата душа от духа на властолюбието, любоначалието. Този дух прави човека противен за околните, а освен това и неспособен да се бори със своите страсти и пороци. Ето защо молим Бога да ни избави от него и да не допусне той да завладее душата ни.
В четвъртото прошение преподобни Ефрем моли Господа да го избави от духа на празнословието, към който също са съпричастни едва ли не всички хора. Всеки обича празното говорене, докато дарът слово ни е даден, за да прославяме с устата си Бога, да общуваме едни с други, служейки за взаимно назидание. Съществува мъдра народна пословица, която гласи, че думите са сребро, а мълчанието е злато. Към тази истина са се придържали мнозина светци, които затваряли своите уста, макар че било необходимо – за назидателни цели – да ги отварят за беседи.
Чрез многословието човек опустошава душата си, прави я слаба и разсеяна. Да погледнем Спасителя, колко кратък е Той в поученията и наставленията! Господнята молитва съдържа само седем прошения, а блаженствата са дадени в девет стиха. Ангелите славословят Бога кратко: „Свет, свет, свет е Господ Саваот!”. Както съдът, който е отварян често, не съхранява силата и аромата дори на най-благовонното вещество, намиращо се в него, така и душата на човек, който обича многословието, не запазва задълго добрите мисли и добрите чувства, а изригва от себе си потоци осъждане, злоречие, клевети, лукавства и т. н. Затова по време на поста Църквата се моли: Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми; не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави… (Пс. 140:3-4). Както плевелите замърсяват почвата и пречат на житните растения да израснат, така и празните, гнили думи убиват душата и не дават възможност в нея да поникнат добрите помисли и чувства.
И така, скъпи братя и сестри, като помним и пазим скритите в молитвата на преподобни Ефрем благи уроци и като ги следваме, ние обезателно ще привлечем към себе си Божията благодат и ще станем мили на нашия Небесен Отец, ще бъдем удостоени да видим Горния Йерусалим и да блаженстваме с всички небесни сили и с душите на праведните.

Затова винаги, и особено в дните на Великия пост, нека да призоваваме: Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин.
(Из книгата „Время покаяния”)  превод Радостина Ангелова
pravoslavie.bg


събота, 3 октомври 2015 г.

Няма нищо по-важно от душевния мир.....!

Едно от най-важните неща за човека на този свят е да изгради собствения си душевен мир! Мирът за  душата е дар Божи! За жалост не всеки може да изпита това небесно разположение...Дори не знае, че трябва да се стреми към него. Но тези, които са постигнали тази свобода на духа, би трябвало да помагат на останалите да  успеят в израстването на духа  към съвършения мир и любовта.
Освен молитвата за душевен мир и спокойствие по-надолу ще прочетете някои напътствия на светеца Серафим Саровски за придобиване на това състояние

Молитва за душевен мир и спокойствие 
Господи,
Дай ми спокойствие
Да приема нещата, които не мога да променя,
Смелост да променя онези, които мога да променя
И мъдрост да виждам разликата между тях...

Дари ме с търпение
За нещата, които изискват време,
Благодарност за всичко онова, което вече имам,
И толерантност към хората с различни проблеми...

Дай ми свободата
Да живея извън ограниченията на своето минало,
Способността да чувствам Твоята любов към мен
И щедро да раздавам моята любов към Теб и всички останали...

И ме благослови
Със силата да стана и да продължа отново,
Дори тогава, когато ми се струва, че това е невъзможно...

                 Свети Серафим Саровски за душевния мир:

Душевен мир се придобива чрез скърби. Писанието казва: Влязохме в огън и вода, и Ти ни изведе на свобода. (Пс. 65:12) Пътят на онези, които искат да угодят на Бога, минава през много скръб. Как ще облажаваме светите мъченици за страданията, които са претърпели заради Бога, щом не можем да изтърпим една треска? 
                                          

                                Св. Серафим Саровски Чудотворец

Нищо не спомага за придобиването на душевен мир така, както мълчанието и доколкото ти е възможно, непрестанно да разговаряш със себе си, а с другите - рядко. 


Нищо по-хубаво няма от Христовия мир, защото с него се разбива всяка бран на въздушните и земните духове. Понеже нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата. (Еф. 6:12)
Признак за духовен живот е вглъбяването на човека вътре в себе си и съкровения труд в сърцето му. Божията благодат осенява този човек и той отпърво е в състояние на мир, а по този път стига до небесно състояние; в мирно състояние, т.е. с чиста съвест; а пък в небесно, когато умът му съзерцава у себе си благодатта на Дух Свети, според Божието слово: Неговото пребивание - (беше)на Сион... (Пс.75:3)
Може ли да не се радваш, виждайки със сетивните си очи слънцето? А колко по-радостно е, когато умът с вътрешните очи вижда Слънцето на правдата - Христос? Тогава той наистина с ангелска радост се радва. Тъкмо заради това и апостолът казва: нашето живелище е на небесата... (Фил.3:20)
Който живее неотклонно в състояние на мир, той като с лъжица гребе духовните дарби.
Светите отци, имайки мирно състояние и осенявани от Божията благодат, са живели дълго.
Когато човек дойде до състоянието на мир, тогава той може и за другите да излива от себе си светлина за просвещаване на разума. Дотогава е потребно човек да повтаря тези думи на Анна пророчица: Дръзки думи да не излизат из устата ви... (1 Цар.2:3), както и думите на Господа: Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си. (Мат.7:5)
Тъкмо този мир, като едно безценно съкровище, нашият Господ Иисус Христос е оставил на учениците Си, когато пред Своята смърт е казал: Мир ви оставям; Моя мир ви давам... (Йоан.14:27) И апостолът също говори за него: ...и Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса (Фил.4:7); да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа... (Евр.12:14)
Затова трябва да съсредоточаваме всичките си мисли, желания и действия към това, да получим Божия мир и винаги заедно с Църквата да казваме: Господи! Ти ни даруваш мир... (Ис.26:12).
Из „Писмени наставления” 

Молитва за мир





На Тебе, Господи, се уповаваме и Твоята помощ призоваваме:
чуй нашите молитви и покажи величието на Твоето човеколюбие,
като изпратиш мир на всички Твои люде.
Ти слезе от висините на божествената Твоя слава, за да спасиш грешния човек
и за да бъде на земята мир, а между човеците благоволение.
Ти ни даде Твоя мир, не както светът дава, защото Твоят мир е правда и истина, живот и добруване.
Но светът често се отдалечава от Тебе, Чиноначалника на мира,
пренебрегва истинския мир, който Ти дари на човеците,
и отвръща сърцето и ума си от правдата и истината.
Затова са тия жестоки и унищожителни войни и тия кървави стълкновения между народите.
Надигат се неправдите и насилниците в света и кроят заговори против мирните на земята,
които искат да пребъдват в Твоето благоволение.

Но Ти, Господи на мира, не се отдалечавай от нас, грешните и недостойните,
а с Твоята десница, която твори сила, поведи всички в пътя на Твоя благ промисъл,
вразуми тия, от които зависи да бъдат прекратени кръвопролитията,
внуши им справедлива и блага мисъл,
усмири сърцата им и стори да познаят Твоя мир и да обикнат Твоя закон.

Дай на нашия народ, който възлага на Тебе своите надежди
и като се осланя на Твоята сила,
да бъде закрилен под Твоята мишца,
да бъде запазен от всяко насилие и неправда на тия, които въстават с пълчища против нас,
и да се радва на праведен мир,
защото Ти си слънце на правдата и няма да оставиш посрамени Твоите люде,
които славят Твоето пресвято име на Отца и Сина и Св. Дух сега и винаги и вовеки веков. Амин!